Стефан Цанев - интервю по повод на новата му книга "Български Хроники"

Поет, драматург, писател, сценарист (р. 7 Август, 1936)

Първите въпроси са към Вас, като личност и писател. После ще си поговорим за вашата най-нова книга «Български Хроники».

        Това интервю е предназначено за читателите, главно на електронната преса, в Северна Америка. Преди да започнем, бихте ли им казали нещо за себе си, което не не могат да изровят от «Google» или подобни «търсачки»? Като например – къде живеете – в къща или апартамент, как пишете  - на машина или на компютър? Имате ли кучета, котки, хамстери?  Имате ли някаква рутина на писане – сутрин, вечер?Пиете ли кафе,или чай?

         Предпочитам часовете на разсъмване, работя до към 11 часа, 6 часа са ми достатъчни. Ако се наложи, работя и нощем. Пия чай, ритуалът на приготвянето му научих в Русия. Кафето е проста работа, ако не е приготвено от арменци. Живея половин година в София – от ноември до края на април, за съжаление в апартамент, в началото на май заминавам за Балчик, имам там малка къщичка с голям двор и много дървета, аз много обичам дърветата, повече от животните, те са най-добрите и безкористни жители на планетата. Тук всъщност пиша почти всичко, което съм написал през последните 30 години. Имах прекрасно куче, далматинец, но умря, не мога да го прежаля и да го заменя с друго. Посветих му едно от най-хубавите си стихотворения «Реквием за моето куче». Пиша на компютър. Не я разбирам тази умна машинка, но без нея щях да пиша «Българските хроники» поне още 5 годиини.

         Имате ли произведения, преведени на английски или френски? Били ли сте в Северна Америка? Какво мислите за САЩ и Канада? 

         - Имам преведени преди всичко пиеси на френски и на английски, на шведски, на холандски, на руски, украински, полски, чешки, сръбски, гръцки, турски, унгарски, немски и пр. «Последната нощ на Сократ» е поставяна в около 50 страни, а «Другата смърт на Жанна д`Арк» – в около 30. Не познавам Канада. В Северна Америка съм бил веднъж, през 1992, в Ню Йорк. Ню Йорк ми заприлича на огромен храм, в който небостъргачите те карат да гледаш нагоре, ако не са направени с тази цел, те са безсмислени.Не ми харесва как живеят американците. Има някаква лудост в това да посветиш целия си живот в печелене на пари и от бързане да нямаш време да седнеш в някоя кръчма, да поприказваш с приятели, а все тичаш и набиваш скучни сандвичи.

         Какво мислите за нас? Тоест тези, които не минаваме през страданията на икономически и политически кризи в България? Това предателство ли е? Тези, които останахте в България – наши родители, приятели, кумири – вие герои ли сте? Жертви?

         - Герои – в никакъв случай. Да стоиш в родината си не е героизъм. По време на социализма на неблагонадеждните не даваха да излизат извън родината си. Бях един от тях и при поредния отказ попитах полковника от Държавна сигурност: «Защо? В древна Гърция изгнанието от родината е било присъда по-тежка от смъртната, а вие за наказание ме осъждате да не излизам от родината си – затвор ли смятате, че е нашата социалистическа България?»  Няма да ви разказвам какво стана след това... Ако сме жертви – жертви сме на самите себе си. А за вас какво мисля? Яд ме е, че не сте тук, много мозък изтече навън... Но аз съм космополит. В книгата си «Arspoetica” (2005) съм писал:

„Примитивно е да бъдеш само син на баща си, убого е да бъдеш само мъж на жена си, махленско е да се мислиш само за гражданин на държавата си, провинциално е да се смяташ за гражданин на планетата. Ние сме граждани на Вселената, поетите са нейните апостоли на Земята.”      При съвременните средства за комуникации – самолети, телевизия, интернет – е все едно къде се намираш, ако носиш отечеството си в себе си.

Наближавате важна годишнина. Обичате ли годишнините? Или те Ви притесняват? Задължават? Някога правили ли сте си «магистрален план» на живота – до еди каква си възраст трябва да съм направил това, до еди колко си години трябва да съм завършил онова? И ако сте правили, как върви изпълнението му?

- О, не! Даже на майтап не си правя никакви планове, защото никога не ги изпълнявам. Не само това – както пиша, да речем, някоя пиеса, стигнал съм до средата, но през нощта сънувам нещо, хрумва ми нещо, зарязвам пиесата и започвам да пиша нещо друго, за което преди ден не съм помислял. Така се случи и сега с «Българските хроники» - пишех романа «Аз съм следващият светия», но го зарязах, започнах хрониките и не вдигнах глава от тях цяла година... А годишнините са весели до някое време, после заприличват на панихиди.

Вие сте поет, драматург, журналист, сценарист, белетрист… За поезията е нужно чувство, за журналистиката – рационализъм. Как бихте се определили – като емоционален или рационален човек? Или ако двете, в какви пропорции от едното и другото?

По този въпрос не ми се говори сериозно. Човек пише без да мисли за тези неща. Но в трактата си «За поетическото изкуство» бях длъжен да се самоанализирам и съм писал следното:

«На всички е известна формулата на Айнщайн Е = mc2, което ще рече: енергията е равна на масата (m), умножена по квадрата на скоростта на светлината (c), от което следва, че ако дори една прашинка се движи със скоростта на светлината, енергията й е безкрайна. Това всъщност е атомната бомба върху хартия, изразена с три букви - каква страшна метафора! Така, казват, че е произлязла и Вселената - след Големият взрив, предизвикан от сблъсъка на два протона, движещи се със скоростта на светлината.

Сама по себе си неподвижната материя е мъртва; ако скоростта не е яхната от материя – също. И само съчетанието на тези две неща поражда енергията.

Така също чувствата и мислите поотделно са еднозначни и безсилни, а съчетани в едно пораждат огромна духовна енергия.

Ако заменим във формулата на Айнщайн масата(m) с mens (ум), а скоростта на светлината (c) с cor (сърце), ще получим формулата на поезията:

P = mc2, което ще рече:  поезията (poesis) е равна на мисълта(mens), умножена по чувствата (cor) на квадрат.

Шега, но не съвсем.”

На всички, които в живеем в Северна Америка ни е направило впречатлението, че в България хората много се оплакват, и не вярват, че са способни, като цяло (общество) или като индивиди, да променят нещата и да ги тласнат към по-добро. Когато някой от нас им каже един начин (конкретен) как да се разреши определен проблем, те ни изтъкват 10 «причини» поради което подобно решение би било невъзможно. Вие как се определяте – като оптимист или песимист за бъдещето на България? С една дума: ще се оправим ли?  - Да, превърнахме се в страна на оплаквачки, това стана навик. В една своя поема казвам, че България прилича на „гробище от скръстени ръце.” Жестоко, но вярно. Не правим нищо, чакаме все някой друг да извърши това, което ние би трябвало отдавна сами да направим...

В едно интервю преди години бях казал, че ще започнем да се оправяме след 40 г., считано от 1990-та, тоест, когато родените след 1980-та българчета поемат в ръцете си съдбата на България. Това за „след 40 години” не съм го измислил аз. Моисей, както знаете, въртял в кръг евреите в пустинята 40 години, за да измрат всички, които са били родени в робство. Същото казва и Стамболов след нашето Освобождение, той дори е по-драстичен: „Ще направи добро дело този, който отрови всички българи над двадесет години. Ний имаме нужда от един нов род, незаразен с робство. Нашият държавен кораб ще се люшка още 50 години, докато отпадне старата гвардия.” 

Моята илюзия е, че незаразените с робство млади хора ще спасят България от лапите на „старата гвардия”, стига да не ги заразим с нещо по-страшно...

Съединените Щати са най-развитата страна в света, а като държава,  и като процент от БНП дава най-малко пари за развитието на културата, в това число и литературата. От друга страна няма спор, че американските писатели са най-богатите ваши братя по перо в света. Има ли смисъл държавата да се меси и да подхранва хората на културата, или е по-добре всеки да се спасява сам, като се основава само на собсвения си талант и маркетингово управление? Страхувате ли се, че комерсиализацията на културата в Европа ще достигне нивото на САЩ или се надявате този момент да дойде възможно най-скоро?

- Братята писатели в големите държави са добре. Населението в САЩ е 40 пъти повече от населението в България. Ако за един месец в България бяха продадени повече от 10,000 ексемпляра от «Хрониките», в САЩ щяха да се продадат половин милион, по 2 долара да вземах авторско право от всеки екземпляр – щях да съм вече милионер...

Един умен човек е казал, че държавата има само едно оправдание за своето съществуване – да създава условия за развитие на духовната култура. Животните нямат държави, защото нямат нужда от култура. За едното ядене, пиене и размножаване държава не е необходима. Тук не става дума за подаяния, държавата не е кърмачка на писателите, художниците и другите братя по изкуство. Става дума за това, че държавата е длъжна да осигури условия създадените културни ценности да достигнат до всеки неин гражданин – да го образова, да му гарантира свободно време – само така ще предпази народа си от оскотяване. Както знаете, на маймуната са й трябвали 500 века, за да стане човек, на човека му стигат 5 години, за да се превърне в маймуна... А на нас - хората, обрекли се на изкуството, подаяния не ни трябват – ние и да умрем от глад, и в гроба ще продължим да скрибуцаме с перата - да пишем... 

Говорейки за Европа: ясно е (от социологични проучвания), че българите гледат на приемането ни в ЕО като на магическа пръчка – хоп! и всички ставаме богати, учтиви и красиви. Така както гледаха и на пазарната икономика. Така, както някои от нас гледаха на eмиграцията, преди конкуренцията и ксенофобията да заплющи от всички страни и да ни покаже другата страна на «обетованата земя». Вие какво очаквате от присъединяването ни към Европейската Общност? A от глобализацията?

         -  Влизайки в Европейския съюз, ни чака всеобща интеграция – икономика, образование, всичко. Икономически ние не можем да се съпротивляваме. Единственият ни щит е културата, националната ни култура. Всеки завоевател знае, че за да заличи в съзнанието на завоювания народ спомена, че е бил народ, трябва да унищожи първо културата му. Не е трудно да се досетим, че за да не бъдем унищожени като народ, трябва да запазим културата си. Не бива да се утешаваме, че не можем да изчезнем от картата на света – изчезвали са много по-големи народи, достатъчно е да си спомним за траките.

         Кенеди беще казал: «Не питай какво може да ти даде държавата, а питай ТИ какво можеш да и дадеш». Ние винаги питаме, какво ще получим от Общността, от САЩ, от света. А според Вас – какво сме готови ние, като българи, да дадем? Да допринесем? Това, което прадедите ни са създали е ясно – култура, много хилядолетна история, и т.н. А съвременните българи, какво ще поднесем на другите, не-българите?

         - Преди малко ме попитахте какво мисля за Северна Америка, отговорих Ви: «Не ми харесва как живеят американците.»         Да, ние (не само българите, а балканските народи) може да сме бедни и диви, но сме най-жизнените, най-артистичните, ние умеем да живеем живота си като поети, а не го използваме само за печелене на пари, при нас от сватбата до погребенията, от нестинарските тайнства до кръчмарските вакханалии – всичко е поезия! Ето на какво можем да научим Европа и Америка. Те ще ни научат как да работим, ние ще ги научим да живеят.

         В много от вашите творби живеят герои от световната литература, история, политика. Понякога Вашите интерпретации на делото и творенията на тези глобални личности е коренно различна от установенато мнение и легенда за тях. Това стремеж ли е към откриване на нещо ново в изтърканите възгледи? Или надежда за приобщаване на българина към световните дела? Или търсене «под вола теле», тоест оригиналност за самата оригиналност? Или израз на вече толкова обсъжданата черта на българина – да гледа на света по негов си, балкански начин, без да признава установенa нормa и статукво?

         - Когато посягаш към световни исторически личности, ако нямаш какво ново да кажеш, по-добре е да не посягаш. Тук не става дума за историческа достоверност на личностите, а за проекцията им върху съвременната действителност.

         По-рано в Бълария имаше доста сериозна цензура върху всичко – от това какво се пише в книгите, до това колко щастлива трябва да изглежда една те-ке-зесарка. В миналото доста умело избягвахте тази цензура и така се превърнахте в кумир на много недоволни от кумунизма интелектуалци. Мислите ли, че сега пазарът употребява силите си за да «цензурира», да «казва» на писателите какво да пишат и какво не, както става в музиката и проочутата «чалга», където 90% от музиката която се създава е в съответствие на това което се купува? Влияе ли пазарния натиск (или цензура)  върху това, което пишете или смятате да пишете?

         - За сега аз се справям - аз съм един от малкото български писатели, които се прехранват само с литературен труд, без да се съобразявам с пазарния натиск.  Предупредителен урок ми дават някои мои колеги, които се мъчат да пишат «продаваеми» неща, а те не се продават. Не с пазара, писателят трябва да се съобразява с душевните трепети на народа си. Смея да кажа, че аз притежавам тази интуиция.

         Какви други предизвикателства имате в 21-вия век? Технологията? Помага ли ви достъпа до всемирната информация или ви задушава изобилието на данни, мнения? Как използувате технологията – като средство, неизбежност или вече сте се пристрастили към нея и тя Ви е жизнена необходимост?

         - Аз приемам спокойно прогреса на технологиите - нито се плаша, нито пък ги боготворя, не ги анатемосвам, не  им се кланям. Осъзнавам, че за разлика от Гьоте, който е бил на равнището на тогавашната наука и е разбирал  всичко, аз не я разбирам, но я използвам. Не споделям консерватизма на някои свои колеги, които смятат че компютъра осквернявал поезията и продължават да чукат като динозаври по старите си пишущи машинки.

         Мислите ли, че технологиите променят човека? A словото: то променя ли действителността?

       Техниката не изисква от човека духовна извисеност или добродетели  нито му ги дава. Луксозният автомобил не прави човека по-добър, нито по-умен. Обратното техниката полека-лека започна да освобождава човека от най-великото му предимство пред всичко живо и мъртво на този свят: освободи го от мисленето.

    Техниката няма съвест. Дали ще убива  на нея й е все едно. Така бяха създадени чудовищните средства за масово унищожение на хора. Техниката освободи човешката съвест от угризения  човекът вече не убива собственоръчно. Това го направи още по-жесток.

    В изпразненото от мисъл, съвест и морални постулати духовно пространствонахлуха идеологиите  страшните масови идеологии на ХХ век, които изтребваха човечеството в името на своите фалшиви свръхчовешки идеали.

    За да избегнем нов  и по-страшен апокалипсис през следващото столетие, очевидно спасението е в едно: да възстановим хармонията между човека и техниката. “Голямата опасност е да се оставим изцяло в ръцете на технократите!” предупреждава ни философът на ХХ век Пол Рикьор, но кой да го чуе/

В едно допитване Вие бяхте казали, че думата, която България трябва да даде на Европа, е «свобода». Свободни ли са българите сега? Свободата за вас индивидуално изживяване ли е или общностно? Тоест: човек по-свободен ли е като индивидуалист или като част от някаква общност: национална, религиозна, класова?

Свободата е самота. Партиите, съюзите, синодите и пр. са цивилизовани модификации на стадния ни атавизъм - това са стада със строга маймунска йерархия. За колективната закрила индивидът плаща с личната си свобода. Твърде скъпа цена. Най-правият път към свободата е бягството от стадото. За съжаление този път води към самота... 

         Следват въпросите, свързани с новата Ви книга: «Български Хроники». Господин Цанев, кажете ни: Защо решихте да напишете тази книга (освен разговора с унгарския професор, разбира се)? Смятате ли, че Вашата мисия в българската литература е да просвещавате? Да вдъхновявате? Да отваряте очите на народа? Изобщо: книгата има ли мисия или е Ваша вътрешна необходимост да кажете истината за българската история?

         - Страхувам се от думата мисия. Но не съм писал хрониките за собствено удоволствие, само за собствено удоволствие. Българското възраждане ражда една нова дума: будители. Писателят не може да не бъде будител, не може да бъде преспивач. Целта на всяко писане е да събуди нещо в читателя. Тази моя книга повече от всички други има такава цел...

         Страхувам се да не Ви обидя, но един от адресите ми бяхте точно вие – емигрантите. Наблюдавал съм тъжна картинка почти навсякъде: първото поколение емигранти се топят от носталгия, а децата им не желаят да знаят български език, не желаят да ги считат за българи, претопяват се в големите нации. Тъжно е, но призивът на Паисий «О, неразумний юроде, защо се срамуваш да се наричаш българин?» е актуален и днес. Не съм искал да пиша история, с която да се пъчим, нито да се срамуваме, а просто по-добре  да видим мястото си във вековете, на континента и в света.

         Наричате книгата «Български Хроники» поема. Защото е емоционално написана ли? Защото не е роман и не е исторически научен труд? Защото българите четат повече поезия отколкото проза?

         - Последното за съжаление не е вярно – българите не обичат да четат поезия. Но както и да е... «Български хроники» е поема не само защото е написана емоционално, но защото е написана в стила на древните саги – с пристрастност и преувеличения, използвани са всички средства на образния – на поетическия език: метафори, притчи,  сравнения, олицетворения, повторения, алегории, символи, ирония, сарказъм, риторика, патос...  Мъчил съм се това да не накърнява фактологията, а напротив – да я прави по-категорична.

         Колко време ви отне да напишете книгата? Радвахте ли се докато я пишете, смеехте ли се или плачехте?

         - Самото писане трая точно една година, по 12, по 14 часа на ден. Бях омръзнал на всички около мен, само за това говорех, живеех със всеки цар, преживявах смъртта му, изпадах ту в екстаз, ту в униние –  в унисон с това, което се случваше. Какво ставаше наоколо и по света – не ме интересуваше. Въобще живеех в друг свят.

         Книгата, само 2 месеца на българския пазар, вече е бест селър. Това значи ли, че българите са имали нужда от нея? Или го отдавате на Вашата слава като писател?

         - С кожата си усещах, че хората имат нужда от тази книга. Ако не бях я написал аз – щеше да я напише друг, трябваше да я напише!

         Един мексикански поет беше казал, че едно стихотворение не е добро, ако не може да се изпее. Ако поемата «Български хроники» беше музикално произведение, как бихте я определили? Като симфония, като опера, като народна песен, като оратория или рок-опера?

         - Вероятно като оратория.

         От книгата става ясно, че историята, която сме учили е фалшифицирана, или най-малкото – интерпретирана по погрешен начин. Обяснявате това с комунистическото ни минало и тодор-живсковската привързаност към СССР. И не само вие – много хора в България оправдават изопачаването на българската история като резултат от политически интереси на тоз или оня. Това може да е вярно, но защо ние, като българи позволвяваме това? Защо македонци, поляци, унгарци и други, не са били засегнати от това – даже и републиките на бившия Съветски Съюз, знаят, пишат и са учили по-правдоподобна история на своите собствени страни, отколкото ние? Турското робство явно ни е смачкало – защо гърците винаги са вярвали повече в своята собствена история, а ние не го правим?

         - Наистина, като се ровех в безброй книги, учудвах се на един странен факт: ако някой наш учен издигне някаква твърде вероятна хипотеза, десет други го смачкват - искат стопрецетови доказателства. Така биват убивани много истини, защото до тях се стига много често по пътя на интуицията. Гърците наопаки: и най-малката вероятност обявяват за истина, те ще те заведат и на гроба на Зевс...

         Спомнете си спора за гроба на Левски – дали е погребан в черквичката «Света Парашкева» до хотел «Шератон». Каква стръв проявиха някои професори да доказват, че предположението на Хайтов не може да бъде истина и накрая, за да се прекрати спора, торбата с костите изчезна! Изчезнаха костите и на Раковски, на нито един наш велик човек ние не знаем гроба. Какво пречеше най-сетне народът ни да има едно свято място, дори костите да не бяха на Левски, коленичейки пред тях, ние щяхме да мислим за него. А ако са били негови? Ние притежаваме косите на Левски и сега, сравнявайки ДНК на тези коси с ДНК на костите щяхме да узнаем истината. Но костите бяха унищожени. Това престъпление е по-страшно от убийство и е извършено поради завист и тесногръдо мислене. 

         Има ли някакъв заговор против България? Да се обеззначи нейната история, да ни смачкат самочувствието, образованието, мечтите? Или това е поредното оправдание на българите за бездействието и безотговорността пред нашата история?

         - Едва ли е заговор, просто използват нашата простотия и слагачество. Защо да не ни направят келнери и проститутки в това екзотично кьоше на Европа, след като ние сами се натискаме да сме такива и понеже за тази работа не трябва кой знай каква култура, нито изкуство, нито образование, напротив, те пречат, защото раждат непокорство – затова ни внушават, че са ни излишни... и ние послушно си зарязваме и образованието, и културата, и изкуствата...

         Какво очаквате като непосредствен ефект от тази книга? Повече познаване на историята? По-високо национално самочувствие? Или нещо по-сериозно и отговорно: промяна на българите като мислене, и най-вече: промяна на поведение, действия?

         - О, ако поне едно от тези неща, които казвате, се случи, аз ще бъда горд и щастлив!

         Има ли отзиви от нашите историци и какви са те? Те какво смятат да правят? Тъй като е ясно от книгата, че тяхната работа я свършихте Вие. Те трябваше да напишат разбираема история на България, а имаха затова 16 години. Те трябваше да публикуват научни трудове из цял свят с изследвания, които да повишат авторитета на страната ни, както правят съвременните македонски, гръцки, сръбски, руски учени. Та, какво казват за свое оправдание историците? Или те ще продължават да чакат нашата история да се пише от чужденци?

         - Аз съм се затворил в Балчик, не съм чел, нито чул какво казват историците, не ща и да чуя. Но ще бъде проява на злоба или на комплекс за малоценност, ако те посрещнат историята ми на нож. Би трябвало да ми помогнат, ако греша някъде. Имаше такъв историк – проф. Николай Генчев, той именно ме караше преди години, след 1989-та, да напиша такава история, дори искаше да я пишем двамата. За съжаление, докато се наканя, той почина. Друг не прояви такъв интерес.

         Уроците от «Българските Хроники» са безбройни – че «Съединението прави силата», че оцеляването е по-силна валута от родолюбието, че силната ръка на българските царе е била и създател и разрушител на българската съдба… Има ли някой личен урок, който вие научихте по време на писането на тази книга?

         - Да. Синдромът на братската омраза. Най-близките народи най-силно се мразят и се избиват един друг безмилостно. Ето, вижте и днес – арабите и евреите са от един корен, Авраам е баща на Исмаил и на Исаак, Исаак е прародител на евреите, Исмаил – на арабите. И какаво правят потомците на тези двама братя векове наред и в момента?  

         В книгата не пишете много за историята на нашите визуални изкуства – красивите библии, керамичните икони, мозайките, приложните изкувства – това съзнателно ли е? Или защото не сте могли да намерите повече данни? Или защото сте нямали време?

         - Това е мой пропуск, уви, голям пропуск. Съжалявам.

         Много писатели казват, че още в момента, когато предават ръкописа в издателството, вече има неща, за които съжаляват, че не са написали. Има ли такива неизказани, ненаписани неща след като вече книгата е в ръцете на читателя?

         - Да. И аз вече нахвърлям бележки за допълване при ново издание.

         Книгата Ви безспорно поражда дискусии, размисъл. Вече дори предизвиква кавги по кафенетата. Хората я цитират, чудят се, вярват и, не и вярват. Как се чувствате пред тази отговорност – да сте виновен за спорове, мнения на цели поколения от българи, породени от четенето на вашето произведение?

         - Ако това е така, няма нищо по-добро. Мое верую е написаното от мен да не оставя читателя спокоен, ще се радва ли, ще се ядосва ли – все едно, развълнува ли – той сам ще стигне до истината.

         Страхувате ли се, че книгата Ви може да бъде недоразбрана? Или използувана с политически цели за поредната атака с лозунг «България юбер алес»?

         - Изпитвам панически ужас и отвращение от патриотарите. Отвратително е да считаш своя народ за богоизбран и че стои над другите. Според мен гении и идиоти има сред всеки народ и патриотарите спадат към вторите.

         В книгата има много паралели между отношението на нашите сънародници към българските герои и това на различните нации към техните. Смятате ли, че отношението ни към нашата история има пряко влияние върху днешните ни действия? Не става въпрос, че не си спомняме уроците или че имаме грешна представа за събитията ставали в миналото. Мислите ли, че апатията, която ни кара да не ни пука дали Ивайло е бил свинар, или е произхождал от благородническо семейство, е същата апатия, която ни кара да казваме «всичките са маскари» и да не гласуваме за хората, които ще изведат България от блатото? Фактът, че франузите величаят Жанна Д Арк, причина ли е Франция да произвежда най-продаваните вина в света, или да създава най-красивата мода?

         - Безсилен съм да отговоря на последния въпрос – за виното и за модата. Но сигурно Жанна д`Арк дава основания на французойките да имат толкова високо самочувствие. А това, че ние не се гордеем с Ивайло има друг дълбок корен – още през ХІ век Михаил Псел забелязал, че «българите открай време имали обичай да повикват начело на народа си лица от царски род». Антон Страшимиров казва, че робството ни  изравнило, всички сме билироби, равни роби, това равенство изглежда е родило в нас нетърпимостта към тези сред нас, които се издигат над нас. Когато след Освобождението от турско станало дума Стамболов да стане княз, всички закрещели: «Че с какво той е повече от нас, че да стане княз!» и предпочели да доведат чужденец, пък какъвто ще да е. Вероятно по същата причина дълбоко в своето подсъзнание ние не обичаме Ивайло – защото е бил като нас, а ни е надраснал.  

         Един читател се очудваше и възмущаваше по форумите на Интернет, че книгата Ви е написана неправилно – нямало главни букви в началото на парграфа – не можел да разбере кое къде започва и къде свършва. Естествено въпросният господин не е обърнал внимание, че това е поема, а в поезията правописните правила често се нарушават. Рушите и много клишета в представите ни за българската история. Смятате ли, че за да се създава, е необходимо първо да се руши? От разрушаването на хилавите ни познания за българската история, ще се роди ли нещо по-добро, по-съвършенно? Или някой ще използува погрома за да излюпи оплювка или теория за българската история, която да бъде още по-безмислена и от това, което сме учили от скучните учебници?

         - Аз препоръчах на въпросния читател да разгърне библията и да види как е написана. Това тъй нареченият «библейски стих» - това, което се изрича на един дъх. По този начин се разграничават отделните мисли и отделните образи, това ги подчертава и улеснява възприемането им.

         Аз не съм искал да руша представите за нашата история, доста стриктно се придържах към общоприетите истини, но бе неизбежно да не изразя и своето мнение. Да рушиш в името на рушенето е точно толкова вредно и безумно, колкото да повтаряш като папагал очевидни глупости.

         «Българските хроники» са най-мащабната Ви книга досега. Страхувате ли се от високата летва, която поставихте пред себе си? Гордеете ли се?

         - Все още нямам време да се самооценявам, защото не съм си свършил работата докрай.

         Книгата ще има ли продължение? Ще има ли «Български Хроники -2»?

         - Да, в момента това правя. Затънал съм «мрака на историята» - в турското робство. Чакам с нетърпение да се явят възрожденците. Нататък е лесно. След 1944 година ще вляза в ролята си на жив летописец – там няма начин да не бъда субективен. Днешните ни държавници не бива да спят спокойно, защото не знам как ще изглеждат, проектирани върху фона на многовековната ни история...  

         Книгата Ви също повиши изискванията и към всички останали писатели, историци и политици в България – след нея много малко хора ще си позволят да си отворят устата на тема «Българска история» без да станат предмет на присмех, недоверие или безразличие. Това радва ли Ви или Ви притеснява?

         - Притеснява ме.

         Към книгата е заснет малък документален филм. Някой предложил ли ви е да заснемете игрален филм? Смятате ли, че ще стане добър филм и кой би трябвало да изпълнява ролите?

         - Нашата Национална телевизия засне началото на книгата ми, филма бе излъчен през май, доколкото знам, имат намерение да заснемат цялата книга. Това ще са документални филми по подобие на историческите документални филми, показвани по «Discovery” и «History”. Телевизията, както знаете, и за доброи за лошо е велика сила – по този начин другите народи биха научили нещо за нас.

         За игрален филм не е ставало думa.

______________________________________________

(Това е приложение към най-първия Ви въпрос – имам ли куче?)

РЕКВИЕМ ЗА МОЕТО КУЧЕ

Довиждане на оня свят, далматинецо!

Ти пак се оказа по-бърз –

изпревари ме.

Възнасяш се нагоре, 

въртейки опашка като хеликоптер.

Летиш из вселенския кър,

гонейки небесни котки…

А долу –

тук на земята,

аз се давя в тиня от гузна печал

и не знам –

имам ли право свещ да ти запаля?

Църквата мълчи по въпроса

къде отиват душите на животните.

Според Библията

в рая все пак имало една змия -

оная, дето прелъстила Ева

да вкуси от забранения плод.

(Ева бе изгонена, змията – не знам.)

Според други очевидци -

и птичета там чуруликали.

А според източник, пожелал анонимност,

вчера Господ се бил разпоредил

от утре животните да отиват в рая,

а хората - в ада!

Защото хората...

Ясно защо.

(С риск да бъда божествено скучен

ще издам

на присъдата адска мотивът:

ти чувал ли си кучета да убиват кучета –

както хората

героически се избиват?)

Така че ти, далматинецо,

спокойно си лети нагоре -

вратата на рая за теб ще е отворена.

А за мен (нали съм човек) -

се пада

ада,

ада,

ада!

(Отгоре на всичко

през оня кошмарен ден,

когато ти береше душа

и ме гледаше - сякаш бог съм -

и чакаше чудо,

аз те целунах по челото просълзен,

а всъщност това бе целувка на юда:

защото знаех, че ще заспиш

и няма да се събудиш...)

Така че не довиждане - ­

далматинецо,

   сбогом!

Раздяла вечна,

но нищо да сторя не мога…

Виж, ако ти...

...разхождайки се из градините райски,

ако срещнеш там Бога,

ако останеш с Бога насаме –

мое куче,

приятелю мой,

мили,

скъпи,

незабравими - не ме забравяй:

застъпи се пред Бога за мен.